Гората

Реших да се разходя и гората ми се стори подходящо място, идеално да остана на саме със себе си. усетих присъсътвието на друг вампир в същата посока, в която вървях, смених я и тръгнах на дясно. След няколко крачки отново усетих вампирско присъсъвтие, но този път беше различно. Не можех вечно да заобикалям, затова реших да се запозная с вампира, който ми беше на път. Изминах няколко метра и го видях, не беше вампир, а вампирка, освен това не изглеждаше като заплаха. Приближих се към нея.
- Здравей, аз съм Ситъвн.

Наоколо чувах вампири, излезли на лов. Не мога да кажа, че не обичах новите запознанства, но знаех че излязал на лов всеки вампир изгубва и малкото човешко, останало в себе си... Не исках да рискувам да срещтна някой такъв, за това попитах Катрин:
- Ходила ли си на плажа във Финикс? Защото бях се запътил на там, а ти ми се струваш приятна компания. - Казах и се усмихнах. Със скоростта, която имахме като вампири щяхме да сме там за минути.

Едно от любимиет му неща беше ловът и точно в 8,30 часа обелеч се в ловните си дрехи и заедно с баща си се отправиха към гората.Досега лично сам не беше ловувал и много му се искаше да се научи и да убие някой сърна или пък патица.Изпитваше известен страх към оръжията и гледаше да не стой много близко до тях,защото можеше да се случи някоя беля.
Баща му обаче беше доста смел човек,който не страхуваше и пред очите му само за един час успя да убие три сърни и четири падпъдъка.Това беше страхотен улов и майка му щеше да приготви господарска гощавка и нямаше да се налага на родителите му да работят в богатите къщи.
Тобиас помоли баща си да го научи как да държи пушка,как да се цели в мишенаат и да стреля.
За последното категоричен отказ получи,но на драго сърце се впусна в останалите упражнения и слушаше внимателно баща си,който му обясняваше всичко бавно и внимателно.
Скоро стана време за тръгване и доволен от днешната работа и това,че беше научил някой неща за самият улов,момчето хваа за ръка баща си и с богатияс и улов се отправиха към въкщи,ъкдето щяха да празнуват до зори.

Бях се загледал в нещо по телевизията, когато изведнъж се сетих че днес трябваше да се срещна с Вероника в началото на гората, която тя толкова настойчиво искаше да види и аз не знам защо, търсеше си неприятности...
Излязах набързо и се запътих към гората, надявайки се, че Ви е забравила и няма да дойде. Трябваха ми няколко минути, за да стигна, гората не беше далеч от дома ми. Не се изненадах, когато я видях да стои подпряна на едно дърво и да ме чака.
- Значи не си се отказала? - Казах и се усмихнах.

Обърнах се и се усмихнах.
-Аз никога не се отказвам.-отговорих и вдигнах рамене. Изправих се от дървото и тръгнах бавно напред.-Мислех, че нямаше да дойдеш.-казах предположението си преди две-три минути. Прескочих няколко клона и отново продължих бавно. Обърнах се за да видя дали все още беше там, там си беше.
Надявах се майка ми и баща ми никога да не разберат, а то нямаше и от кого. Ако случайно, съвсем случайно разбераха лошо ми се пишеше, но предполагах, че щеше да си заслужава.

- Разбира се, че щях да дойда, нали обещах? - Казах, пробивайки си път през храсталаците, следвайки Ви. - До къде искаш да стигнем? - Говорех, докато нервно се оглеждах наоколо за някой вампир или върколак. - Няма нищо интересно, не виждаш ли? Само дървета и храсти, можеш да ги видиш и в парка... или в интернет, там има огромно разнообразие и най - важното всичко е безопасно... - Натъртих на последната дума. По добре да ме мисли за страхливец, отколкото да разбере за другите същества, обитаващи Форкс.

Едва се сдържах да не се разсмея, слушайки колко е спокойна Ви. Всъщтност трябваше да е благодарна, че в момента нямах нужда от кръвта й до толкова, че да я захапя за врата.
- Да, човек си... - Измърморих под носа си. - И какво сега? Ще ходим докато краката не ни држат, само защото ти е интересно да се запознаеш с "уникалната" фауна в близост до града? - Мислех, че вече ще се е отегчила, не бях прав, рзбира се.

-Не...Просто ще се разхождаме. Ако е толкова отегчително това за теб, спокойно можеш да си тръгнеш.-знаех, че нямаше да го направи. Не знаех защо, но някак се почувствах много наисван, като малко наивно дете, търсеща нещо, без страх от последиците. Не знаех защо се чувствах така, но просто го изпитвах. Дали просто не исках да си търся приключения в малкия град...Или по-точно в голямата гора?-Сериозно, не се страхувам да съм сама.-все едно ме слушаше...

- Добре, разхождаме се... - Въздъхнах с облекчение, когато подминахме любимото ми място за скриване на плячка, добре, че Ви не се усети. Чувствах се малко по - спокоен, очевидно нищо нямаше да се изпречи на пътя ни, след като до сега не беше...
Беше глупаво да мълчим, реших да проговоря пръв. - Оправяш ли се вече? Имам предвид научи ли кое къде се намира?

-Горе-долу.-отговорих.-Научих къде живея и как да стигна до града от там, където живея.-продължих и се усмихнах.
Изжеднъж чух някакъв шум, вероятно предизвикан от вятъра, но рязко се спрях. Обърнах се към Стивън, който сякаш не го беше чул. Погледнах в страни. Ето, било е само вятърът.Продължиме мълчаливо и отново чух същия шум. Причуваше ми се. В гората не се виждаше нито едно живо същество, как миже да е тук.