Градчето

Денят е хубав...или по-скоро приятен като зо вампир.Слънцето е скрито от дебил слой гъста мъгла стелеща се над градчето и точно затова мога да не се притеснявам за плестящата си кожа.
Днес е един от почивните дни в седмицата и затова градчето беше претъпкано с туристи.Реших да избягам от градския шум и тръгнах по калните улици на север.
След малко с изострените си вампирски сетива долових че наблизо има други вампири.Проследих миризмата им и след секунди застанахпред Марк Волтури и други трима вампира в боини позиции.Приближих се към тях и казах:
-Здравей Марк какво те води насам!

пп нали може да си включа

-Кой не ги познава-казах аз с ледена нотка в гласа-все пак заедно щяхме да се изправим срещу тях за да защитим малката Ренезме.
-И Джейн я по-спокойно да не получиш малко от собствената си сила.Не се гордея особено че мога да накарам другите да се гърчат от болка и избягвам да го правя но за теб ще направя изключение ако много държиш да се заяждаш със семейството ми което включва и Кълън.

След като Феликс и Джейн се отдалечиха си отдъхнах. Сега поне нямаше да ми навлекат някоя беля, за която определено ще съжалявам после. После щяхме да се чакаме в хотела. Не че тук имаше много и затова беше просто ясно в кой. Дано само Феликс да не убие рецепциониста само защото го попитал за колко време мислим да останем, както стана преди. Сега като се замисля и аз бях малко уморен. Трябваше ми един душ и меко легло. Най-вероятно щях да чакам двамата дирекно в хотела.
- Аз мисля да се оттегля засега, но утре най-вероятно ще се видим! - казах им аз като ги погледнах една по една в очите. Исках да си поговорим малко. - Довиждане!
Казах им и тръгнах към вътрешността на града, за да намеря хотела. Можех да използвам и дарбата си, дирекно да се прехвърля във времето с един час напред, но предпочитах разходките. Отразяваха ми се добре.

-----------------------------------
П.С.: И аз трябва да ставам.. ако искаш Кристина, ще пишем утре

От няколко седмици бях тук, а не бях разгледал града , или по - точно по - голямата част от него. Не обичах разходките, но сметнах за наложително да опознаая мястото, където ще живея за напред.
Както и очаквах, навън беше пълно с хора. Понякога се питам как не им омръзва да сноват насам натам... Не виждах никой от познатите ми навън, не че имах много познати де, а ми беше ужасно скучно. Огледах се на около и видях едно момиче, което стоеше само, не изглеждаше така, сякаш бърза за някъде, затова отидох до нея и се представих, отдавна не бях общувал с човек, щеше да е интересно.
- Здравей! - Казах и се усмихнах. - Аз съм Стивън.

Поех ръката на Вероника, удивен от реакцията й. Повечето момичета в нейната ситуация биха се направили, че не са ме чули, но Ви очевидно имаше по- голям проблем от запознанството с непознат. С едната си ръка беше хванала огромен черен куфар, а с другата мобилен телефон. Не беше нужно да си гений, за да разбереш че е нова в града и се опитва да се ориентира, което не беше лесно дори и за вампир, какво остава за човек, лишен от свръх сетивност...
- Имаш ли нужда от помощ? - Попитах.

Като се замисля нямаше много аспекти, в които можех да й бъда полезен. Тепърва опосзнавах градчето, но бях в подобна ситуация, когато пристигнах и се чувствах съпричастен към положението й.
- Дано да не си останала с впечатлението, че познвам добре града, нов съм, като теб. Но за няколкото седмици пребиваване научих, че тук всеки познава всеки, и съм сигурен, че да се представиш и да попиташ някого къде се намира къщата на твое име ще е по - лесно, отколкото да се занимаваш с тая джаджа. - Казах и посочих телефона й.

Не можех да повярвам, че някой се нанася в къща, която дори не е виждал и в град, в който не познава никого. ( Аз съм изключение, разбира се...)
По нявик щях да се изпусна и да попитам вампирски или човешки, когато Ви ме попита на колко години съм, но се усетих и казах, сдържайки смеха си:
- На деветнайсет, а ти? - Предполагах че и тя на горе - долу толкова.

Слушайки разговора с нейния баща се сетих за моя, предполагам че някога сме звучали по същия начин...
-Седемнайсет години живот не са много, но и не са никак малко, с времето ще се научиш да ги цениш, повярвай ми. - Замълчах за няколко секунди и продължих. - Всъщтност живея не много далеч от тук, на няколко пресечки. Рядко излизам, но днес ми се прииска малко разнообразие, та реших да разгледам местата в града, които все още не съм посетил.

Ви определено беше от разговорливите, което ми допадна, разбира се, бяхме пълни противоположности, аз говорех малко, а тя колкото за двама като мен...
Когато спомена за легендите, които е чувала за това място, нещо ме сви под лъжичката, защо след като ги е чувала би дошла на подобномясто? Може би е мазохистка, нямах представа...
- Само двайсет и три? И за какво са тези легенди, никога не съм ги чувал... - Попитах, стараейки се да изглеждам учуден, макар че знаех, че легендите за градчето нямат край...