Градчето

Ярка слънчева светлина, нахлуваща от прозореца на стаята, погъделичка клепачите ми и ме откъсна от съня.
Притворих очи и огледах стаята без да помръдвам. Погледът ми се спря на часовника на нощното ми шкафче, който показваше девет часа сутринта.
Продължих да лежа по корем в леглото, докато от долния етаж се чу звъненето на телефона. На третото извъняване мама вдигна.
Услушах се, но не можех да чия какво говори. Щом не крещеше на слушалката, значи е Грейс.
От устата ми се откъсна тежка въздишка.
Полу заспала се надигнах от леглото и се оптравих към банята. След като се поосвежих, се върнах в малкото си царство - стаята ми. Или по-точно новата ми стая. Не беше кой знае какво, но ми харесваше. Имаше си всичко. Легло, чиито завивки трябваше да оправя, преди да сляза за закуска, бюро, на което бях оставила черният си, облепен с лепенки на какви ли не глупости, лаптоп, гардероб, в който още не бях подредила дрехите си, малък телевизор, който щях да използвам рядко, нощно шкафче, на което бях поставила снимка на семейството си. Или на някогашното си семейство. На снимката бяхме аз, Грейс, мама и татко. Тогава бяхме на почивка при леля Дори, и дори да бях на дванадесет, много харесвах тази снимка. Все път щом я погледна, се радвах, на щастието, което се чете в очите ни, и се натъжавах, че вече не е същото. Да, вече нищо няма да е както преди.
Тръснах глава сякаш можех да прогоня мрачните мисли, които не излизаха от главата ми седмици наред.
Отидох, все още по пижама, до няколко неразопаковани кашона с багаж и извадих първите дрехи, които видях. Облякох широка синя тениска с емблемата на супер мен отпред и черни дънки, с няколко закачени значки, които не бях махнала. Оказаха се по-здрави от колкото си мислех, когато ги купувах. Ха - ха.
Разрових се в едно от чекмеджетата и отрих подходящ колан на черно-беле шахматни квадратчета. Обух си същно черно-бели чорапи, които сигната до коляното, но тя бяха на лентички, не на квадратчета. Извадих сивия си суичър, който всъщност беше на Грейс, но нямах намерение да и го връщам. Поне не в близкото бъдеще.
Отидох пред огледалото в банята заедно с чантичката ми с гримове. Сложих си черен молив, изправих си косата и за разнообразие си сложих лещи, които правеха цветът на очите ми светло сив. Ха - ха.
Зарязах стаята си така развърляна, но по-късно щях да се заема с почистването `и. Сега не ми се занимваше с това.
Когато слязох долу, видях мама да изважда вещите ни от Ню Джърси и да ги подрежда.
- Добро утро, миличка - усмихна се тя, когато улови погледа ми.
- О, ъ, добро - отвърнах. - Грейс ли се обажда пред малко?
Лицето и придоби извинително изражение.
- О, скъпа, събудих ли те? Май не говорех достатъчно тихо, съ --
- Не, не, бях си будна, но се излежавах - прекъснах я и се усмихнах вяло. - Мм, има ли нещо за закуска? - попитах и отидох в кухнята.
На масата ме чакаше сандвич и чаша сок.
- Благодаря! - провикнах се, преди да успее да ми отговори.
Седнах и закусих набързо, докато планирах деня си днес.
- Миличка, днес ти ще трябва да напазаруваш - чух да казва майка ми от другата стая.
- Добре - отговорих.
- Написах ти малък списък какво трябва да вземеш. Сложих го на вратата на хладилника с едно от магнитчетата - допълни.
- Добре - повторих.
- О, и си вземи пари от бурканчето до мивката.
Пресуших чашата и взех вече празната си чиния. Щом ги измих и оставих да се сушат, взех бележката и парите и се обух с гуменките си.
- Тръгвам, мамо!
- Чао, миличка, и заключи като излезеш!
- Ок, чао.
Мисля - все пак бях нова в града и не бях научила кое къде е - че супермаркета е наблизо и тръгнах с бавна крачка, забила поглед в земята.
Бях ръгнала слушалките си в ушите и увеличила звука максимално, докато не разбрах, че е започнало да вали. Все още пръскаше, но дъждът се усилваше.
Хората на улицата побързоха да се скрият от дъжда, но аз не. Обичах вода и малко дъжда нямаше да ме разтопи. Продължих да си вървя, зареяна в собствените си мисли.
Какво ли правеха Грейс и татко? Дали при тях времето беше лошо? Ами, Рейчъл? - най-добрата ми приятелка, с която трябваше да се сбогувам в Ню Джърси. Натъжих се при тази мисъл. Толкова ми липсваше, както всичко останало там. Дори и кавгите с разглезената кукла Барби - Шарън - капитана на мажоретния отбор на старото ми училище. То също ми липсваше. Все пак на кой ми харесва да е новия ученик в клас пълен с непознати деца, каквато щях да бъда и аз. Та аз не познавах никой тук. Не че ми трябваше и де, ама.. Уф, как ми се иска да се върна във времето, когато бях малка. Живеех си спокойно без никакви отговорности и грижи. Просто спях, ядях и играех. Това е, нищо трудно.
Въздъхнах.
Усетих някой да върви след мен, но не се обърнах да видя кой е. Най-вероятно е някой, който е в същата посока. Щеше да завие или аз да завия някъде по пътя.
След няколко пресечки, вече не бях толкова спокойна. Нароно забавях или забързва, дори спирах, уж за да си завържа маратонката, но този човек беше все след мен. Успях да го видя скришом, докато се правех, че се завръзвам.
Беше момче, сигорно няколко години по-голям от мен. Някъде около двайсет. С гръста руса коса, която бе оплескал с гел. Сините му очи трептяха от вълнение и, всеки път щом спреше погледа си на мен, се подсмихваше.
О, Боже, сигорно беше някой психопат. Чудесно. Направо ЧУДЕСНО! Още на втория ден в Форк ще бъда нападната от някакъв луд, чиято прическа прилича на гнездо в ремонт.
Опитах се и да избягам. Завивах в сяка уличка, заобикалях, връщах се, но той беше се след мен.
По дяволите!
Бяхме на някакво кръстовище, а светофарът беше на червено. Огледах се и видях момче в кожено яке и каска на глава на мотор да чака зеления цвят, за да потегли.
Без да мисля изтичах до мотора, притисната от времето, и седнах зад непознатия, като увих ръце около него. Той се стъпи са от изненада, но няколко бибиткания му напомниха да тръгва.
Обърнах глава и видях обърканата и същевременно ядосата физиономия на копелето, което ме беше следило толкова време. Усмихнах се малко подигравателно на лицето му и отново се обърнах напред.
Шофьорът ми спря при първия възможен момент, за да види какво става.
Скочих от мотора, щом двигателя спря.
- Благодаря! - извиках, вече отдалечавайки се.
Измъкнах се от преследвача, ок, но сега идваше друг проблем. ЗАГУБИХ СЕ! Охх..
Тръгнах по улиците, но този път не знаех на къде да вървя. Мина ми през ума да попитам някой за посоката, но какво щях да го попитам? "Извинете, ще ми кажете ли накъде живея?"..? Та аз дори не си знаех квартала. Уф, много съм зле.
След, може би, половин час се озовах на някаква задънена уличка. Беше тъмно, мръсно, пусто и мръсно!
Точно да се обърна и един от кашоните на земята се размърда.
Застинах, чуствайки адреналина от страха във вените си.

- Не, благодаря! - изплюх думите и я изгледах по-добре.
Беше.. може би, колкото мен. Тежкият и грим прикриваше торбичките и сенките от безсънната нощ, но очите `и, леко зачервени, я издаваха колко е уморена. Кестенявата `и коса, топирана, беше разрошена. А на долната си устна имаше обица - което спред мен беше много яко.
Носеше черен суичър, с черни дънки и черни изтъркани кецове. На дясната си ръка, с която дръжеше цигарата си, имаше няколко пръстена.
Тя се изсмя.

- Не - отговорих.
Продължавах да я гледам, докато тя взимаше от наркотиците в малкото пакетче.
- Какво ти се е случило? - попитах и без да мисля седнах до нея на кашона.
Загледах се в мухлясалите тухли на стената пред нас, която закриваше всякакъв достъп на светлина. Въпреки че беше ден, беше тъмно като нощ. Странна работа, а?
Мина цяла минута. И двете мълчахме, загледани в нищото пред себе си.
Знаех, че положението `и не е розово, за това не очаквах да ми отговори. По всичко си личеше, че животът `и не беше лесен. Предполагам.. за това е.. ъ, паднала до тук. Да търси дрогата, за да се скрие, дори за малко, от всичко и всички. Единственото, което я прави щастлива. Не беше човек, който си търси съжаление, за това и не се опитвах да го покажа.
Усетих студен полъх, който ме накара да се свия - ако можеше да се каже така. Увих колената си с ръце и сложих главата си на тях.
Минаха, може би, още няколко минути. Въздъхнах,

Сърцето ми се сви, когато чух през какво е трябвала да премине.
С родители като моите си представях колко ужасно е за едно дете да израстне без такива. Да не знаеш къде са? Защо са те изоставили? Какво е станало, че са поверили грижите за детето си на други, непознати и никога не са те потърсили? Дали са те обичали? Как изглеждат и на кого приличаш повече? Как се казват? Да си задаваш тези въпроси всеки Божи ден и да не намираш отговори.
А това, че е била третирана така.. Дори и в главата си не можех да намеря думи, с които да опиша.. отвращението от хората, които са `и го причинили.
Не знаех какво да кажа.. Просто мълчах.

- Хей, малката.. - тишината беше прекъсната от непознат мъжки глас.
Обърнах се в посока на гласа и приближаващите стъпки.
- Чък - въздъхна момичето до мен. - Знаеш, че съм на твоята възраст и не съм малка.
Чък се приближи до нас и клека пред мен.
Вдишах рязко, сякаш бях стояла под водата с минути без въздух, щом разпознах лицето на сантиметри от своето. Момчето, което днес ме преследваше. Настръхнах, когато усетих дъхът му върху бузата си.
- Не говорех на теб, Би, а на тази до теб - поправи се той и ме огледа.
- Какво за нея? - попита Би, и в тона `и си пролича пробуденото любопитство.
Той хвана ръката ми, но аз я изблъсках и се свих повече, опитвайки се да удължа разстоянието по между ни.
- Просто днес ми избяга - каза и отново посегна към мен, но този път Би отблъсна ръката му.
- Остави момичето намира! - изсъска Би, а Чък се ухили.
- Сякаш ще слушам заплахите от една.. - той огледа момичето с насмешка - Наркоманка - отбеляза самодоволно.
Отново се опита да ме докосне, но аз го изблъсках в гърдите и станах.
- Не ме докосвай! - казах доста по-тихо, от колкото възнамерявах.
Той се ухили и се изправи.. Започна да се приближава бавно все още с тази самодоволна усмивка на лицето. Започнах да отстъпвам с всяка негова крачка, но твърде скоро, усетих стената зад себе си. Ритъмът ми се ускори и отново усетих онзи адреналин.
Би също се изправи.
- Виж, Чък, остави я - каза тя и го погледна заплашително. Застана между нас, за което и бях мноого благодарна.
- Не се бъркай! - каза той, леко раздразнен от намесата на Би.
Блъсна я и тя полетя към земята. Удари се в някаква кофа за боклук, която се падна на земята заедно с Би, пръскайки всичко в нея.
Би не се изправи, както трябваше да последва. Започнах да се притеснявам и я огледах. Дали се беше наранила? Не виждах кръв или някакви рани.. Или, може би, ефектът от наркотици започваше да действа?